„Разказът на прислужницата“ – Маргарет Атууд

Да се пише за „Разказът на прислужницата“ на Маргарет Атууд не е никак лесна работа. Напротив, струва ми се много трудно начинание, поради „простата“ причина, че книгата е много сериозна и е многопластова. Имам чувството, че каквото и да се напише за нея ще е само повърхностно… а може би е добре да бъде такова. Може би трябва всеки сам да се докосне до нея и да осмисли сам написаното. Защото това не е просто роман. Това е една антиутопия, която звучи толкова страшна, почти апокалиптична, и същевременно доста възможна. И точно тази вероятност я прави толкова плашеща, защото би означавало, че всичко, за което са се борили и продължават да се борят жените, ще се сгромоляса и ще стане на пух и прах.

Според Amazon „Разказът на прислужницата“ е най-четената книга за 2017 година. Романът е публикуван за пръв път през 1986 година, но в България бива издадена едва в края на 2017 благодарение на Orange Books, в превод на Надежда Розова. Можем само да сме им благодарни за което. Книгата става толкова търсена през миналата година не само заради излезлия едноименен сериал, но и заради социо-политическия климат. Продажбите на романа се увеличават след победата на Доналд Тръмп в президентските избори, а символът на романа вдъхновява множество граждански изяви и феминистки движения, които използват образа на прислужницата като протест.

Историята разглежда едно общество в бъдещето, в република Галаад, на мястото на САЩ. Раждаемостта рязко е спаднала и повечето жени са загубили детеродните си способности. Но не всички. За да не загине републиката, за да може изобщо да се поддържа обществото и да не изчезне човечеството, се вземат крайни мерки. Жените, които все още са фертилни, биват принуждавани да се превърнат в Прислужници на богати семейства, които не могат да имат деца. Единствената функция и роля на въпросните прислужници е да бъдат утроби, годни за размножаване, нищо друго.

„Предназначени сме за размножаване – не сме конкубини, гейши, куртизантки. Тъкмо обратното, направили са всичко възможно да ни извадят от тази категория. Във всичко това не би трябвало да има нещо забавно, няма възможност да пламнат тайни страсти, не се допуска специално отношение – нито от тях, нито от нас, да бива да има нещо, за което да се захване любовта. Ние сме двуноги утроби, това е – свещени съсъди, ходещи бокали“ – това са думите на Фредова, която ни разказва своята история.

„Разказът на прислужницата“ е всъщност разказът на Фредова. Някога, преди, тя е имала друго име, но сега притежава името на своя Командир, на мъжа на дома – Фред. Тя няма своя самоличност, напълно се е претопила. Сега е просто прислужница, чиято роля е да забременее. Ритуалът, чрез който би трябвало да се случи това, е също толкова обезличаващ и в него няма нищо интимно. Изобщо, в република Галаад, толкова отдадена на Бога, подобно на някаква затворена секта, сексуалността изобщо бива изключена. Всичко се свежда до възпроизводството, страстната любов е греховна.

Правилата в Галаад са изключително строги и биват съблюдавани постоянно. Всяко грешно движение би могло да доведе след себе си много тежки последици за извършилия го. Има ред и контрол на всяка крачка, дори в дома, който дори трудно може да се възприеме като лично пространство. Има жени, чиято единствена функция е да бъдат готвачки – всяка една от тях, приела името Марта. Изобщо, всеки има строго определена роля в йерархията. Дрехите, които носят, са обезличаващи. Храната, с която се хранят, е възможно най-полезната, но далеч не най-вкусната. На жените е забранено да четат – всеки такъв акт би могъл да ги изпрати в Колониите, където да умрат след тежък труд. Забранено им е да работят, не и нормални работи – дори обикновените съпруги не биха могли дори малко да стоят наравно с мъжете си. Те трябва да се грижат за дома, да се занимават с женски дейности. Светът принадлежи на мъжете.

Всичко това, а и много повече, ни разказва Фредова. Тя е в известна степен бунтар, въпреки че да си бунтар в едно такова общество в повечето случаи означава, че ще умреш по-бързо, затова се налага да бъде внимателна и да се отдава на страховете си. И все пак, тази прислужница иска да ни разкаже историята си, за да не полудее. Надява се, че все някой ще я чуе, че все някой ще разбере какво се случва с нея, с останалите като нея.

„Иска ми се да повярвам, че аз разказвам тази история. Имам нужда да го повярвам. Трябва да го вярвам. Който вярва, че такива истории са само истории, има по-добри шансове.
Ако разказвам история, краят е в моя власт. Историята ще има край, а след него ще дойде ред на истинския живот. Ще продължа оттам, където спрях.
Не разказвам тази история.
Тя се развива в мислите ми, в хода на моя живот.
Разказвам, не пиша, защото нямам с какво да пиша, писането е забранено. Но ако историята съществува, дори да е само в моята глава, трябва да я разказвам на някого. Никой не разказва нещо сам на себе си. Винаги има още някой.
Дори когато няма.“

Не бих определила „Разказът на прислужницата“ като женски роман, както понякога срещам да бъде наричан. Да, той е написан от жена и да, той разглежда историята на една жена. Но също така представя сериозни въпроси, върху които всеки би могъл да помисли. Жените и мъжете заедно правят обществото, в което живеем. Равностойни, независимо кой какви функции им отрежда. Дори жените да са само утроби за разплод… животът е невъзможен, ако ги няма. Ако ни няма. Затова мисля, че етикетът „женски роман“ е много грешен. Това е човешки роман. Историята на човечеството може да разкаже много такива истории.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s